С книгата „Избавление“ от Ив. Вазов започва художествената летопис на Освобождението * Т. Г. Влайков е вдъхновен от стихосбирката за първите си литературни опити
Провидението не само дарява Вазов със здрав и мощен талант, но го прави съвременник на изключителни исторически събития, които той възпява с жив патриотичен патос. За да избегне погромите и опасностите по време на Априлското въстание младият поет напуска Сопот, вслушвайки се в съветите на своята майка и заминава за Румъния. В Букурещ, въпреки несгодите и суровите условия, продължава да пише и успява да издаде дебютната си книга „Пряпорец и гусла“ (1876) с помощта на Българското централно благотворително общество, подписана с псевдонима Пейчин. Издателят Драган В. Манчов посъветвал автора да не поставя истинското си име заради бунтовното съдържание, което можело да накара турските власти да преследват близките му. В румънската столица Вазов създава и новите си стихове „под впечатление от грозните новини, пристигащи от България подир потушаването на въстанието и при ободрителните слухове за неизбежността на руско-турска война“. Така поетът решил да събере стиховете в нова книга като първоначално избрал за заглавие „Въздишките на България“, но после го променил на „Тъгите на България“. Били отпечатани 1000 екземпляра. Според Вазов Любен Каравелов дал положителна оценка.
В тази книга за първи път се появява стихотворение, посветено на Дядо Иван – „Русия“. Същевременно с това Вазов публикува стихотворения като „Векът“ и „Към Европа“, в които изразява възмущението си, че големите европейски страни остават равнодушни към жестокостите по време на Априлското въстание и след него, не застават в защита на пострадалия български народ. Той не скрива своето разочарование от Дизраели и неговата завоевателна политика, която подкрепя османската власт. Но не отминава и онези дейни англичани като Уилям Гладстон, които защитават пострадалото население или една дама-благодетелка, за която пише в стихотворението „На леди Странгфорд“.
Вазов споделя пред проф. Ив. Д. Шишманов, че през цялата зима на 1876 г. живеел в стая без никакво отопление и затова се налагало да пише „със замръзнали от студ ръце“. През деня отивал в едно кафене, където ходели и българските емигранти. Може да се каже, че именно тази атмосфера е давала още по-голямо вдъхновение за неговите изповеди. Но идващата пролет засилва надеждата, че ще настъпи очаквания час, изстрадалото отечество ще получи очакваната помощ и това кара поета да следи всяко ново известие. И когато войната е обявена, той отива при посрещането на руските войски в едно село, недалеч от Букурещ. В стихотворението „Разходка до Баняса“ неговият възторг е неудържим:
„Идат!“ Аз стреснах се. От ближния хълм
вятърът принесе топоти и гръм.
Прах гъстък дигна се. Към нази препуска
с пряпорци развети конницата руска…
Аз гледах. Те идеха там!
От радост, вълненье поимах едвам…
Сърце ми безумно в гърдите туптеше.
Наред с радостната възбуда, поетът не пропуска да отбележи и трагизмът, съпътстващ всяка военна битка:
Те идеха с песни на врани коне!
(Като че на сватба, а не на клане.)
Но въпреки тревожните предчувствия, не може да удържи възхищението пред настъпващите руски богатири:
Те идеха стройно и пееха там.
И тяхната песен, като в някой храм,
се пръскаше гръмко вред под небосвода
и лейше в гърдите мисъл и свобода.
Вазов написва и „Ода на императора Александра II“ като изтъква: „ала как да немея при възторг такъм голям!“ и не скрива напиращия радостен плач:
Аз плачех!… Защото в света думи няма
с които възторгът да се изрази,
защото таз радост, таз радост голяма
излива се само в горещи сълзи!
Това е върховен момент, защото авторът очаква да види „България волна и смазан тирана…“
Две седмици след като цар Александър II преминава Дунава и Вазов се прехвърля в Свищов, където се настанява на квартира в дома на Цветан Радославов, чиято слава ще изгрее доста по-късно – със Сръбско-българската война, тогава той ще се роди песента му „Горда Стара планина…“ и ще минат дълги години докато тя стане наш национален химн. Тук го застига и трагичната вест, че Минчо Вазов е бил убит от башибозуците на 21.VII.1877 г. при бягството му в Балкана от горящия Сопот. Започналият да излиза пръв български всекидневник „Секидневний новинар“ отпечатва като хвърчащи листове няколко Вазови стихотворения: „На негово императорско височество Великий княз Николай Николаевича, главнокомандующий на южноруската армия в Плоещ“ (10.V.1877); „На негово императорско Величество Александра II (2.VI.1877); „Падна Плевен!“ (29.XI.1877). Създадени по горещите стъпки на събитията, тези творби разкриват една от значителните особености на Вазовия талант – той откликва веднага на това, което става край него, пресъздава го с необходимата емоционална сила. Като хвърчащ лист се появява и „Чувства по Новата 1878 година“ в Свищов. С нужната тържественост, но и с едно добре овладяно чувство на очакване са предадени съкровените мисли:
Посрещам те в тоз миг,
о, радостна годино,
но не със песни, с вик,
не с чаша руйно вино,
не с шум и суета,
в кои духът залитва,
но с трепетна душа,
с вяра и молитва.
През настъпващата година вярата е, че свободата „скоро ще огрей земята ни широка“, ще паднат „тираните сурови“ и „тежките окови“; „и руският орел над своите малки братя“ със слава ще простре крилата си като обятия. Поетът желае да започне „у нас живот и нов, и славен“, крепи го увереността, че „велико, с дух крилат потомство ще израсне“.
Вазов се прехвърля в Русе, където работи като „младши чиновник за особени поръчки“ при руските генерали Золотарев и Акимов. Тук той създава на 15 август 1878 г. и един от шедьоврите си – „Здравствуйте, братушки!“ Още от детските си години ние заучавахме това стихотворение по случай Трети март и то е останало в паметта ми със своята простота, прямота и приповдигнатия призивен тон. То присъстваше във всички наши христоматии и така стиховете на Вазов бяха винаги в центъра на тържествата. Самото начало на творбата грабва с този детски вик: „Мамо, мамо, я ги виж!“ и умалителното „крушки“, което така естествено се римува с обръщението към братята-освободители. Вазов е намерил силна и завладяваща форма – четири декади, като всяка част завършва с основния поздрав-рефрен: „Здравствуйте, братушки!“ След детето се нареждат и образите на орачът, на Тракия момите и като обобщение – „и народът с лик засмен“. В третата декада откриваме интонации, които по-късно „възкръсват“ с нова сила в другата прославена творба на Вазов „Опълченците на Шипка“, вече написана при други условия и оформила края на „Епопея на забравените“:
Шипка! Шипка! Гръм се чуй.
Гурко мина планините!
Радост, чудо беше туй!
И на Тракия момите
срещат храбрите борци
и покриват със венци
техните глави, коне, пушки…
Следейки отблизо динамиката на битките, на успехите и пораженията, още в заглавията на стиховете си поетът ясно разкрива онова, което го е развълнувало и той е откликнал с лирата си: „Топът заехтя!“, „Погребените солдати“ (така е в оригинала), „Голгота“, „Изгнаниците“, „Надей се, Българийо!“… В сатирата „Блънт“ заклеймява английския консул в Одрин Дж. Блънт, който насъсквал турците да опустошават Тракия. На Шишманов обяснява: „Не го познавах лично, но от вестниците знаях колко бил вреден за българите. Тогава аз бях свиреп към всеки неприятел на България. Чувах, че моето стихотворение било преведено на английски и изпратено на Блънта от неговите неприятели.“ Такова е отношението на Вазов и към сър Хенри Елиът, посланикът на кралството в Цариград, срещу когото той вдига глас в стихове от „Тъгите на България“. Отношението на англичаните към Русия и руската политика не се е променило от тогава до днес и само имената на английските политици са различни, вместо Дизраели сега Тереза Мей остро напада Путин и Русия, която отдавна не е империя, за разлика от Великобритания.
„Избавление“ е издадена от Илия Р. Блъсков и Г. Цончов в Букурещ през 1878 г. преди да се свика Берлинския конгрес, на който Санстефанска България ще бъде жестоко и безмилостно разпокъсана, заради Великите сили, които не са искали да има голяма държава, близка с Русия. Преди време един историк-академик се каеше, че в София нямало улица на името на канцлера Бисмарк, а друг, не по-малко злобен и объркан пък искаше да се премахне името на граф Николай Игнатиев и да бъде заменено с това на германския ни гробокопач. Както казва Алеко „Разни хора, разни идеали!“
За това как е била посрещната стихосбирката имаме едно вълнуващо свидетелство на Тодор Г. Влайков. Във втория том на великолепната трилогия „Преживяното“, озаглавена „Като бях момче“ в част V , в главата „Стихотворенията на Вазов“ сладкодумецът от Пирдоп разказва за учителя си „Гьорги Табаков“, така фонетично изписва името му, и за това как той им донесъл сп. „Читалище“, за да им покаже стихотворения, но след това им препоръчал от един пътуващ книжар да си закупят „Избавление“ – книга, която е цялата изпълнена със стихове. Влайков изтъква, че когато започват да четат закупената книжка, „ние обикваме и книжката, и стихотворенията в нея“. И продължава своето описание: „И с каква възторженост, с какво въодушевление си казваме изучените стихотворения! Казвахме ги тях не само пред учителя, а и у дома, и когато се скитаме из полето и по планината. Там, в полското ширине и в планинските усои, ние с неудържимо висок глас и с най-силно въодушевление ги декламирахме тия наши стихотворения.“
Авторът на „Преживяното“ изтъква и още нещо: „Това тъй въодушевено казване и пеене на Вазовите стихотворения изпълва целия тогавашен наш ученически живот с бодрост и възторг. А у мен тия стихотворения пробуждат още и жив интерес, както и особена любов към това, което отпосле узнавам, че се нарича „поезия“.“ Когато през 1879 г. Тодор Г. Влайков се записва да учи във втори клас в Софийската мъжка гимназия, под въздействието на Вазовите стихове той започва да пише първите си поетични изповеди. И макар че впоследствие започва да пише проза, той запазва своя верен усет към поетичното и родолюбиво начало на автора на „Избавление“.
Стефан Коларов
ЛИТЕРАТУРНИ ХОРИЗОНТИ 