Люляков поздрав до Зоя ДЕЯНОВА вместо спомен за рубриката „Любов и поезия“ във в. „Жълт Труд“
В нашата любовна лирика могат да се намерят различни изповеди, някои от тях са много популярни вече десетилетия. Тези три привличат с непосредствеността, простотата на изказа и ярко разкриват авторовия натюрел. В един много труден за мене момент главната редакторка на най-тиражния седмичен вестник на прехода, прие предложението ми и така представихме творби и творци от различни поколения. Искрена признателност и пожелания за обич, която да й носи красота и бодрост за нейния неспокоен дух и граждански темперамент!
КИРИЛ ХРИСТОВ (1875 – 1944)
Молба
Месечинко, виторожко злата,
тая нощ недей се ти вестява –
сянка равна нек’ покрий земята;
мойта сянка да ме не издава.
Че във късна нощ за бяла Рада
ще прескоча аз кале-ограда.
Тъмна е градината шумата,
ала майка бди и мир не дава.
Месечинко, виторожко злата,
тая нощ недей се ти вестява.
(Изборът е на П. П. Славейков)
ЕМАНУИЛ ПОПДИМИТРОВ (1885 – 1943)
Ефросина
Да, колко отдавна бе туй, Ефросина!
Що стана? Къде ли самотно увяхна
ти, цвят благороден от моето детство?
Погледай, обрасъл е в бурени двора,
където до късно седяхме ний с тебе…
Бях малък тогава – свенлив и замислен;
ти беше с големи и влажни очи.
От свежото сено повяваше лъх,
а сватба ний детска празнувахме там:
аз бях ти жениха, ти бе ми невяста.
Децата ни сплетоха бели венци,
и ти ме поведе свенливо с ръчица
в самотната стая на вехтия дом.
Но тъжно и страшно ми бе в самотата
и аз се разплаках. Запяха децата:
ти дар им даряваше – кърпи, цветя.
И все до гърдите щастлива държеше
ти детската мъничка кукла… Отдавна,
о, колко отдавна бе туй, Ефросина!
Виж пак зад върбите наднича луната,
но бурен е в двора на нашето детство…
АЛЕКСАНДЪР ГЕРОВ (1919 -1997)
Чувство
Бе чувството ни отлетяло…
Сбогувахме се в оня ден.
И ти ми каза на раздяла:
- Мисли понякога за мен!
„Мисли за мен.“ А аз не мислех.
Аз като филм те преживях.
Аз те забравих и улисан
по много пътища вървях.
Сега, излишен и самотен,
навлизам в своите старини.
Звъни нарядко телефона
и по погрешка все звъни.
Девойката с коси разкошни,
с винтяга и със панталон
не се провиква вече „Пощаа!“,
минавайки край моя дом.
И ме обзема безутешен
копнеж. И искам аз, смутен,
на първия случайно срещнат
да викна: „О, мисли за мен!“
Дано не си ти като мене!
Дано те гледат в тези дни
очи, от обич озарени,
каквито имах аз преди.
1957
Стефан Коларов
ЛИТЕРАТУРНИ ХОРИЗОНТИ 