Д-р Иван Богоров иска да замени гръцката дума библиотека с книговище, Петко Славейков се противопоставя * Да съхраним родното слово е наш свещен дълг и това повелява и Вазов в стихотворението си „Българският език“
Когато на 11 май 1851 година Найден Геров организира в Пловдив първото честване на братята Св. Св. Кирил и Методий, едва ли е могъл да предположи, че полага основите на една от най-светлите и трайни духовни традиции в националното ни развитие. По един своеобразен начин големият общественик и просветител откликва на зова на Отец Паисий: „Болгарино, знай свой род и язик…“ През целия си активен и изпълнен с многообразна родолюбива дейност живот този книжовник, фолклорист, поет, дипломат е работил и върху едно огромно творческо дело. През 1895 г. е отпечатан първият том на „Речник на блъгарский язик с тълкувание речити на блъгарски и на руски. Събрал, нарядил и на свят изважда Найден Геров“. Той не доживява излизането на последния шести том през 1904 г., но здравите темели на научното събиране и изследване на родната реч са положени именно от него, защото той съумява да открие над 80 000 думи като е изследвал народното творчество, пил е от живия извор на нашите говори, вдъхновявал се е от съкровищницата, която българите са успели да създадат в своето многовековно израстване и развитие. Подобно на д-р Самюел Джонсън във Великобритания и на Братя Грим в Германия писателят и просветителят от Копривщица с възрожденска страст подбира и съхранява несметно народно словесно богатство. Никак не е случайно това, че Любен Каравелов посвещава своя шедьовър „Българи от старо време“ на братята Найден и Константин Герови, а техният баща Геро Добрович-Мушек му служи за прототип на Хаджи Генчо.
За формирането на книжовния български език в средата на ХIX век значителна роля изиграват и създателите на периодичния печат у нас. През 1842 г. в Смирна Константин Фотинов отпечатва пробния брой на сп. „Любословие“, а от 1844 г. до края на 1846 г. издава двете годишнини на първото наше периодично списание и така полага крайъгълния камък на журналистиката ни. Въпреки, че е гръцки възпитаник, той слага за име на списанието „Любословие“, а не използва гръцката дума филология и помества редица статии по въпросите на българския език. Но докато Фотинов предпочита черковнославянския език, то по-младият и граждански по-активен журналист и книжовник Иван Богоров е радетел на идеята за живия, говорим народен език, който да послужи за основа на новобългарския език. Като учител и творец, като общественик и издател, той следва вътрешната своя повеля да брани народното слово, да си служи с чисто български думи, да ограничава използването на турцизмите, гърцизмите и русизмите.
Богоров създава първия наш лист „Български орел“, от който излизат само три броя през 1846-1847 г. и налага думите вестник и вестникар. След това създава и „Цариградски вестник“, който редактира само в началото. Личност надарена с многостранен талант, карловецът завършва медицина в Париж, но продължава своята книжовна дейност и усърдно полага грижи за развитието на езика ни. Не без самочувствие той написва и издава „Първичка българска граматика“ (1844), макар че и други автори са работили вече върху създаването на българска граматика. Противник на елинизма и неговото влияние върху нашия език още от учителските си години в Стара Загора, Иван Богоров стига до там, че отрича думата библиотека и предлага своя дума, с която да бъде заместена гръцката – книговище. За да защити патриотичното си виждане, започва да издава поредицата „Книговище за прочитание“ (1874-1875). Срещу тази крайност на своя по-възрастен събрат по перо обаче се противопоставя Петко Славейков, но това не обезкуражава Богоров. Той упорито разработва и издава „Упътване за български език“ и „Второ упътване за български език“, „Чисто българска наковалня за сладкодумство“, „Бранилник за българския език и народна облага“ и др. Благодарение на своя верен вътрешен усет към звучността и изразителността на езика ни той създава десетки думи, някои от които ние използваме и до сега, без да знаем, че той е техният създател. Ще посоча само няколко и те са достатъчно, за да се убедим в тънкото и изящно чувство за образност, изразителност и реалистична сила: предимство, обноски, книжнина, чакалня, часовник, бивалица, забележка, кланица, каквина (същност, стойност), деец, цветарник… Иван Вазов признат за патриарх на родната ни литература, многократно обръща внимание на езиковото майсторство. Не само с цялото си творчество, но и с прославеното стихотворение „Българският език“ той благоговее пред нашата реч, нейната звучност и сила. Авторът на „Под игото“ не е пропуснал да отбележи и приноса на своя съименник, който е бивал често обект на присмех заради страстната си борба срещу чуждиците: „Да, тогава Богоров трябваше, сега сто Богоровци трябват – те да ни разсмиват, но и ще ни стряскат, ще ни поправят, защото всички сега – турям и себе си в това число – грешим против чистотата на езика.“ Колко актуални са тези Вазови думи днес, когато отново в нашата съвременна реч навлизат думи от чужди езици – особено от английския и от американския английски, от испански и др.
Заслужава внимание и това, което Иван Вазов говори и за първите наши книгоиздатели Христо Г. Данов и Драган Манчов, които играят роля в неговия творчески път. Той е бил също дълбоко впечатлен от тяхната благородна и всеотдайна грижа за развитието на книжовния ни език и българската литература. Драган Манчов отпечатва в Букурещ първата Вазова книга „Пряпорец и гусла“, след Освобождението двамата се събират в Пловдив, където писателят написва и публикува едни от най-хубавите си произведения. Въпреки Вазовата известност, книгоиздателят не е пропускал да коригира някои думи и изрази в текстовете му, смятайки ги за неточни. Неговият образ с документална действеност се появява в продължението на „Под игото“ – в „Нова земя“.
През целия си живот Вазов благоговее пред родното слово и книжовността, но когато е изправен пред недопустимите хули по отношение на езика ни, той е готов с цялата си полемична сила да брани нашата реч. Първенецът на литературата ни е възмутен, че има и българи, които повтарят с чужденците, че нашия език е груб и немузикален. Тогава написва и прославеното си стихотворение „Българският език“. То звучи актуално особено в наши дни, когато отново езика ни е подложен на истинско изпитание, защото надделяват нелепите усилия да се изучават чужди езици, особено английски език, за сметка на българския. Знаенето на чужди езици не е осъдително, а важно и полезно, но то не бива в никакъв случай да бъде за сметка на родното слово, защото чрез него ние оцеляваме и поддържаме националната си самобитност. Вазовият полемичен стил тук е намерил отлична форма и убедителна изразителност. По величие на родолюбието и преклонението към подвига на героите стихотворението естествено сякаш се включва в „Епопея на забравените“, защото и нашият език е сякаш днес подложен на унижение и дори… забрава!
За българския език милеят с възрожденски патос и нескривана обич писателите и публицистите, книжовниците и учителите, всички, които са разбирали огромното значение на словото за духовното израстване на народа. Симеон Радев, който отлично познава както българската, така и чуждестранната литература, прави редица удивителни анализи и паралели между родното и чуждото книжовно богатство. Работил като редактор във вестниците „Вечерна поща“ и „Воля“, както и в сп. „Художник“, той е познавал отблизо журналистическата работа, а като дипломат и общественик винаги е следил отблизо и политическия живот. Трите тома на „Строителите на съвременна България“ разкриват могъщия му талант на тълкувател на личности и събития. На неговото перо принадлежи и блестящата полемична статия „Политическото красноречие в България“. В нея с голяма вещина българинът от Ресен, Македония, разкрива ораторското майсторство на Петко Каравелов, Стефан Стамболов, д-р Константин Стоилов, д-р Никола Генадиев, Константин Величков и др. Радев обръща специално внимание на това, че тези обществено-политически дейци са владеели и са си служели свободно и находчиво със словото, говорили са образно и вълнуващо, използвали са многобройни примери от народното творчество, особено находчиво са вплитали в своите размисли и оценки пословици и поговорки. Можем ли да сравним някогашните народни водачи с днешните партийни лидери, чиято бедна и безлична реч трудно може да събуди доверие у хората?
От малкото тържество, организирано от Н. Геров в Епархийското училище в Пловдив в чест на Солунските братя, са изминали повече от век и половина, но те се оказаха достатъчни, за да се превърне празникът на 24 май във всенародна прослава на българската просвета и култура. От старобългарските ръкописи до преписите на Паисиевата книжица, озаглавена „История…“, до днешните електронни библиотеки вдъхновението и почитта към буквите и книгите е нараствало с неимоверна сила, преклонението пред книжовността и знанието е намирало своите най-бляскави превъплъщения. Една непреходна духовна светлина е обгръщала пътя на нашия народ напред и тя ще бъде негова опора и сила докрай!
Иван ВАЗОВ (1850-1921)
БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК
Език свещен на моите деди
език на мъки, стонове вековни,
език на тая, дето ни роди
за радост не – за ядове отровни.
Език прекрасен, кой те не руга
и кой те пощади от хули гадки?
Вслушал ли се е някой досега
в мелодьята на твойте звуци сладки?
Разбра ли някой колко хубост, мощ
се крий в речта ти гъвкава, звънлива –
от руйни тонове какъв разкош,
какъв размах и изразитост жива?
Не, ти падна под общия позор,
охулен, опетнен със думи кални:
и чуждите, и нашите, във хор,
отрекоха те, о, език страдални!
Не си можал да въплътиш във теб
създаньята на творческата мисъл!
И не за песен геният ти слеп –
за груб брътвеж те само бил орисал!
Туй слушам все, откак съм на света!
Все туй ругателство ужасно, модно,
все тоя отзив, низка клевета,
що слетя всичко мило нам и родно.
Ох, аз ще взема черния ти срам
и той ще стане мойто вдъхновение,
и в светли звукове ще те предам
на бъдещото бодро поколение;
ох, аз ще те обриша от калта
и в твоя чистий бляск ще те покажа,
и с удара на твойта красота
аз хулниците твои ще накажа.
Пловдив, 1883
* * *
Позволих си минимална лека граматическа поправка, която изобщо не се чувства, за да се доближи стиха до съвременната реч. Но с тази бележита творба напомням на авторите, които пишат, на учителите, които всекидневно общуват с децата, на всички, които милеят за езика ни, колко голяма е отговорността, която носим. Ще имаме ли сили и решителност да продължим Вазовата повеля?
Стефан КОЛАРОВ
ЛИТЕРАТУРНИ ХОРИЗОНТИ 