Ботев и Смирненски разкриват опасната сила на стадното чувство
Десетилетия назад преди Националната радиостанция „Христо Ботев“ да стане БНР, когато излъчваха песента „Заблеяло ми агънце“, изпълнявана прочувствено от народния певец Борис Машалов, половин България се разплакваше. Овчарят с неговото стадо е един от символните образи в българското съзнание. Забележете и днес колко много фамилни имена са Овчарови и Чобанови. Празникът на Св. Георги се почита трайно в нашата фолклорна традиция и там той е влязъл вдъхновено и силно. Миналото ни като страна на животновъди и орачи е определило почитта към светеца като закрилник на пастирите и овцете, но също така и на храбростта, което впоследствие намира израз и в прославата на войската. Находчивият Мартин Карбовски в предаването си „Втори план“ беше намерил един ярък и запомнящ се образ – Чобан Тома, и го показа два пъти със стадото му и с лаптопа, със семейството му. Това обаче, което се оказа непривично, е, че този трудолюбив, прост и естествен българин се грижеше за огромно стадо в съседна Гърция, където трябва да изкарва достатъчно средства за многобройната си челяд.
В „Хайдути“ Ботев иска да запее песни за това „какви е деца раждала, раждала, ражда и сега българка майка юнашка; какви е момци хранила, храни и днеска нашата земя хубава!“ Излишно е да обяснявам историческото време, в което великият ни поет е написал това стихотворение. Но също така той е написал и „Гергьовден“ и то не за да разкрие радостната пролетна картина на празника, а с присъщата си сатирична сила и гняв да осмее онова покорно поведение, което следват съвременниците му. Още въвеждащите стихове носят присъщия му ироничен поглед: „Ликуй, народе! Старо и младо хвалете и днес бога и царят!“ Повече от ясно е, че той – дръзновеният бунтовник, няма да се радва с някакво умиление на мрачната действителност, която вижда и познава. Стадото овце, което блее подир овчаря, тръгва след него – „тоз цар безгрижен, глупав“ и „с умни псета – министри верни, без портфейли, но и без заплата“, на послушните овце дори истинският цар би подхвърлил: „Живей овцата и от народът мой по-честито!“ Ироничните сравнения постепенно се превръщат в недвусмислена остра сатира на изобличение.
Мрачни са мислите и чувствата, които изпълват сърцето на поета. Той не иска да пее за веселието, а за суровите условия на робството. Стадото тръгва – „върви и крета от път убито, та сичко младо под нож да легне за свети Гергя – божи разбойник…“ Тези жертви искат овчарят, гладното гърло, пияният поп, „както от тебе, народе, царят иска за своите гнусни хареми и за тез, що те мъчат, обират; а ти им даваш потът, кръвта си и играйш даже, кога те бият!“ При Ботев изобличението е открито и без опит да се завоалира страшната истина. Сърдито гледа той как богати и сиромаси, пияни, пеят песни и хвалят с попа бога и царя. И затова отново в края на творбата си възкликва: „Ликуй, народе! Тъй овце блеят и вървят с псета подир овчарят.“ Долавяме интонации от „Елегия“ за робската люлка, скрити злобни нотки от „Борба“ и „Моята молитва“, от „Патриот“ и „Защо не съм?“ Идеята за покорното стадо, за овчото малодушие, за лицемерието на властта вълнува Ботев в цялото му творчество, но в „Гергьовден“ той е намерил блестяща алегория и не случайно е избрал един от най-популярните пролетни празници. Още повече, че Св. Георги Победоносец е символ на силата и храбростта. Но Ботев почти кощунствено го нарича: „Бездушен, глуп, изгнил покойник.“
Има още едно стихотворение в нашата поезия, което пресъздава жертвената участ на народа ни във време на тежки изпитания. Ето го:
ГЕРГЬОВДЕНСКО АГНЕ
Прието е още отколе
обичай красив и свещен –
на този ден агне се коли
и младо месо ний ядем.
България агне бе младо,
не ще отречете това,
с балканското шарено стадо
току-що запаса трева.
Но дойде Гергьовден световен
(обичай красив и свещен!)
и агнето с поглед тъжовен
видя си последния ден.
Изпод трикольорната стряха
днес виждаме всички добре,
че наши касапи го клаха,
а кожата друг му дере.
За разлика от Ботевия мрачен, навъсен стих, стихът на Ведбал е по-жив, непринуден, отговарящ на неговия хумористичен поглед и подход към живота у нас и по света. Двете балкански войни и Първата световна война са белязали националната съдба и затова младият поет изразява своето съчувствие и дава израз на будното си гражданско виждане.
И двамата ни класици – всеки в своето време, е почувствал колко лесно може да се изпрати на заколение българина. Заблудата има пагубна сила. Овчедушието и стадното съзнание вземат опасно развитие във времена, когато „вълци пазят стадото“, ако използвам заглавието на една от пиесите на Людмил Стоянов. Колко почти любезни призиви на властимащите карат мнозина съвременници да свеждат глава и да чакат! Какво изобилие от предизборни обещания и каква хитра промяна след това, докато бъдат забравени щедрите думи! Партиите ще получават само по 1 лев за глас – как вълшебно звучи за ушите на наивниците и мигновено се забравя! И никой не повдига глас, а на бедна България колко партии са нужни и защо никой не иска да се докосне даже до закона за партиите? С патриотични утешения се залъгват онези, които искат да се сравняваме с другите. „Те днес са преуспяващи народи, ама ние преди колко века сме имали Плиска и Преслав!“ – от които има жалки следи. А срещат се и такива, които като чуят за митичната „Велика България“ са готови на всичко.
Време е стадото да се събуди и да не следва сляпо всеки готов да му стане овчар! Нашите велики поети повеляват да мислим и да бъдем отговорни и пред себе си, и пред бъдещето на родината си. Да не величаем всичко, което платените глашатаи ни повеляват! Да бъдем достойни и честни хора!
Стефан КОЛАРОВ
ЛИТЕРАТУРНИ ХОРИЗОНТИ 