Откровения, които нямат равни на себе си по мощ и въздействие
Посмъртната слава на картините на Винсент Ван Гог се съпътства и от поразяващата сила на неговите писма. За да разберем картините му в значителна степен са нужни не толкова познания по изобразително изкуство, колкото неговите изповеди в писма и преди всичко писмата му до неговия по-малък брат Теодор (Тео). Кореспонденцията започва, когато бъдещият художник е на деветнадесет години, а бъдещият търговец на картини едва на петнадесет. Последното писмо Тео намира във вещите на мъртвия гений.
С всяка измината година двамата братя са откривали дълбочината на своята близост – не като кръвна връзка, а като неразривно духовно единство. В един ключов момент от живота си Винсент пише на брат си през есента на 1883 г. от Дренте, в Северна Холандия: „Веднъж на времето ти ми говори за известно различие в чертите на лицата ни. Добре. И от това извади заключение, че съм бил повече мислител от теб. Какво да ти кажа? Чувствам наистина известна склонност към размисъл у себе си, но не мисля че е особено силно изразена. Ни точно като мислител се виждам аз, а като нещо по-друго. А като мисля за теб, виждам че на твоя характер е присъща деятелността, que soit (така да бъде), но тази черта не е откъсната сама за себе си, а напротив, съчетана е с много чувство и размисъл, така че в края на краищата идвам до заключението: между теб и мен има повече сходство, отколкото разлика. Не казвам, че не съществува въобще някакво различие – но след като те опознах по-добре напоследък, намирам, че различията не са толкова големи, колкото си мислех по едно време преди години.
Когато се вглеждам по-отблизо в темперамента ни и в типа на нашите физиономии, откривам паралели и подчертано сходство между нас и например пуританите, т. е. хората от времето на Кромуел, оная малка дружинка мъже и жени, които отплували за Америка на кораба May flower, далеч от стария свят, и се заселили там, твърдо решени да запазят простотата на живота си. Времената са се изменили, те са секли гори – ние търсим пътя си в живописта. Зная, че безстрашието на тая малка дружина – наречена в историята Piligrim Fathers – е имало големи последици. Колкото за нас, ще ми се да вярвам, че няма да философстваме много върху големите последици и ще търсим само път за себе си, та да минем живота си, колкото може по-достойно…“
„Нима не трябва да имаш търпение, да се учиш на търпение от природата, от бавното никнене на житния клас, от растежа на нещата – нима трябва сам да се считаш за нещо тъй безвъзвратно мъртво, та да не вярваш вече, че растеш?“
„Да поддържаш известно обществено положение значи да си служиш – и то съзнателно и обмислено – с някои низости и лъжи.“
„Като художник се чувствам в по-висша мяра човек между хората, струва ми се, отколкото ако животът ми почиваше повече на спекулации и бях принуден да се считам с условностите… Всъщност животът започва едва на тридесет години – ще рече, най-дейната му част.“
„На всяка крачка срещаш типове а ла Остаде, лица, които напомнят свине или гарвани, но пък от време на време попадаш на някоя фигурка, сякаш лилия между тръните.“
„Аз ще повторя думите на Христос, който е казал на повърхностно образованите, на тогавашните порядъчни хора: „Блудниците ще влязат по-лесно в царството небесно от вас.“
„Дори и да не успея, все пак вярвам, че това, за което съм работил, ще бъде подето от други. Не непосредствено, но човек, който вярва в истинното, не е сам. И какво значи тогава отделната личност! Имам чувството, че историята на хората е като историята на житото: ако не те посеят в земята, за да поникнеш, какво пък, тогава те смилат, за да станеш на хляб.“
Стефан КОЛАРОВ
ЛИТЕРАТУРНИ ХОРИЗОНТИ 